Водното раждане на Илия


Разказът за водното раждане на бебе Илия е предоставен от майка му, с която споделяхме вълненията около бременността и решенията за раждането, а вече и около кърменето и отглеждането му

Предисловие
Преди години си мислех, че когато се стигне до там да раждам някой ден, ще е с пълна упойка – нищо да не усетя и да не се мъча.

Животът обаче се постара да науча повече за болката. След прекарана язва и един счупен прешлен ми се виждаше смешно да се отдава такова значение на болките при раждането – все пак това са само няколко часа…

Когато реших, че ми е време за бебе, всичко стана по план и много бързо. Имах много лека бременност, следеше ми я докторка към здравната каса, която просто ме проверяваше 1 път месечно – нищо особено, нищо интересно.

Работех си и тотално игнорирах коментарите на приятелки и познати за това, че не съм си избрала доктор за раждането – виждаше ми се далечно, а и нали последните 40 дни са за уреждане на такива неща. До края на седмия месец плувах и все разказвах на бебето, че ще се роди във вода, но по-малка от басейна.

Защо си наумих водно раждане
С
Xedra сме близки приятелки от години. Покрай любовта ми към плуването тя отдавна ми беше разказвала за водното раждане по света и за раждането във вода на една форумка в Загреб. По Коледа се видяхме и докато се чудех как да й кажа, че ще имам бебе, тя сама ме заговори – „Хайде, правете бебе – имаме вече водно раждане и у нас.” Е, щеше да ме убие, че чак в четвъртия месец й казвам новината, но това бяха отделни емоции.

След това всеки, който чуеше за идеята ми за водно раждане или ме обявяваше за безотговорна майка (скептични дали лекарите у нас го „умеят”), или ми се смееше, че като наближи, сама ще си поискам секцио. Само няколко човека, които добре ме познаваха, вярваха, че ще родя във вода. Или както един приятел каза – „Каквато си твърдоглава – дано не даваш много акъл на докторите от ваната.”

Малко ме тревожеше липсата на информация за проведени раждания във вода у нас. Затова много се зарадвах на двата разказа за водно раждане във форума БГмама и бях спокойна, че всичко ще мине по план.

Подготовката
В началото на осмия месец получих контракции и лежах за задържане 10 дни в „Света София”. Там ме уведомиха, че бебето расте 2-3 седмици по-едро от таблиците. Затова всички ми повтаряха, че ако стигнем до термина, ще съм за секцио. Аз … не слушах много.
 

Понеже докторката, която следеше бременността ми дотогава, не водеше раждания, се обърнах към завеждащата отделението „Патологична бременност” д-р Колева да ми препоръча лекар от болницата за остатъка от бременността и раждането. От нея получих координатите на д-р Дончева. Така без особени препоръки и „връзки” 45 дни преди термина вече имах лекар за раждането.

И така започна „трудната” част. Оказа се, че точно д-р Дончева беше водила часа към училището за бъдещи майки в „Света София”, на което възлагах надежди да науча повече за раждането в болницата. Бях много разочарована – д-р Дончева не можа да ми даде никакви подробности за водното раждане и дори ми каза „Да не мислиш, че не боли във ваната…”. Изкушавах се да се откажа от нея и да търся друга, но някак неусетно се разбрахме. Тя ме подкрепи в избора на естествено раждане и беше съгласна да изчака термина, но уговорката беше ясна – закучи ли се нещо, ще направи секцио.

Месец преди термина д-р Дончева ме срещна с д-р Григорова. Д-р Григорова ме прегледа и каза, че държи да се видят размерите на бебето 10 дни преди термина, за да прецени дали сме подходящи кандидати за водно раждане. Но ме предупреди изрично, че вероятността е малка – на 31 години не съм била първа младост, тазът ми не бил достатъчно широк, било първо раждане. Каза, че ако не е секцио – може да почне във водата и накрая да ме извадят за самото раждане. Съгласих се.

10 дни преди термина ехографът показа, че бебето е около 4300гр, но аз не се плашех и просто отказвах да приема такъв развой на нещата – нали бях обещала вода на дребосъка и смятах да си спазя обещанието. На прегледа разбрах, че д-р Григорова излиза в отпуска до малко след термина ми и започнах да се тревожа дали ще стигна до ваната изобщо, но освен да чакам нямаше какво друго да се направи.

Тогава започнаха обаче нападките на майка ми. Преди 31 години е имала много тежко раждане с мен и водена от желанието да ми спести подобно преживяване, успяваше да разклаща увереността ми с настояванията си за планово секцио. Затова на два пъти се скарахме сериозно по темата. Обаче всичко, което благодарение на Xedra бях прочела и научила сочеше, че естественото раждане е оптималното и за майката, и за бебето, така че упорствах в решението си.

След разказа на Ива за нейното водно раждане и по съвет на Xedra започнах да мисля за какви неща да се „пазаря”. Накрая стигнах до кратък и ясен списък на нещата, на които държа. Исках раждането да е естествено, без медикаментозна стимулация, да оставят пъпната връв да спре да пулсира, преди да я прережат и да ми дадат бебето веднага след раждането. Бях подготвена какво искам и както Xedra все ми повтаряше – бях подредила нещата по приоритети, но бях готова и да правя компромиси, ако се наложи.  Така в деня на раждането знаех, че ми остава да отърва секциото и наливането ми с каквото и да е. Както се оказа, пъпната връв беше извън контрола ми заради изискванията на банката за стволови клетки.

Ден преди термина ми не бях родила. Д-р Дончева тъкмо се беше върнала от отпуска и се разбрахме за слушане на тонове в деня на термина.

Раждането
В 2ч. среднощ на 26.6.2007 (термина ми) усетих първата болезнена контракция. Тревогата ми, че може да не разбера кога започва раждането, се оказа смехотворна – няма как да се обърка човек. Контракциите бяха на 15-20 минути, кратки, със силна болка ниско в кръста. Използвах да простра, да полея цветята, да оправя последни неща из къщи – бях постоянно в движение.

От  Xedra знаех, че да усещам силни болки ниско в кръста е признак, че бебето не е в най-добрата позиция и това може да направи раждането по-бавно, по-трудно и по-болезнено. Затова в 7ч., когато таткото се събуди, по идеи от сайта SpinningBabies започнахме между контракциите да повдигаме корема ми с един чаршаф. Не усещах бебето да променя позицията си, но ми олекваше много.

В 8ч. се обадих на д-р Дончева, че вместо да слушаме тонове, ще раждам. Казах, че контракциите са нарядко и се разбрахме да си седя вкъщи, докато станат на 5 минути. Към 10ч. контракциите съвсем отслабнаха и можех да подремвам във времето между тях. Бяха все така болезнени и кратки (20 – 40 секунди).

В 12ч. станаха на 5 минути и отидохме в болницата. Приеха ме – 7 см разкритие, подготвиха ме, облякоха ме, направиха запис. Д-р Дончева не беше виждала 10 дни корема ми и подскочи, като видя, че още е пораснал. Настойчиво ми предлагаше секцио, но аз се инатях за ваната.

В предродилното трябваше да се вземе последно решение – дежурният на смяна доктор ме огледа, опипа корема и каза, че бебето е най-много 3400 гр и няма какво да му мислим, ще се роди безпроблемно. Д-р Дончева беше бясна, защото знаеше какви са размерите според ехографа, а аз се подсмивах – всичко вървеше както исках.

В 13:30ч. се топнах във ваната. Д-р Дончева планираше да ме подържи там и накрая да си ме среже, но аз се бях заинатила – почти бях успяла!

Контракциите продължаваха, малко по-често, все така кратки, но можех да заставам в каквато поза ми хрумне и да дишам, докато е пика. Силната болка беше 10 секунди –  останалата част от конктракцията почти не болеше. Между контракциите дори се унасях, тотално отпусната в горещата вода. По-комфортно няма как да се чувства човек в такъв момент. Беше ми много по-леко, отколкото докато траеха контракциите вкъщи. Движех се, почивах си, водата ме разтапяше. Чувствах се лека и подвижна, въпреки огромния корем. Имах възможност да намеря най-подходящото място във ваната и най-добрата поза за всяка следваща контракция. Бяха ме оставили да обикалям ваната както ми харесва.

Единствено горещината и жаждата ме тормозеха. Беше най-горещият летен ден. Не ми даваха да пия вода, само се смилиха над мен и ми мокреха една марля с чешмяна вода, с която да си навлажнявам челото и устните.

В 15:30ч. ме извадиха, защото имах вече пълно разкритие и по време на една контракция ми спукаха мехура. Водите изтекоха. Починах си 2-3 минутки, минах през тоалетната и пак се потопих във ваната. Водата беше почнала да изстива и дойдоха да долеят нова.

На моменти доста ме заболяваше и се чудех за какъв дявол правя всичко, но здравият разум не ме беше напуснал и си казвах, че ще е голям срам, ако за няколко минутки болка се откажа на финала.

Разбира се, д-р Дончева ме подкрепяше, но ми даваше и път за отстъпление – „Ако решиш – за 5 минути ти решавам проблема.” Наистина докато се плациках, акушерският екип отметна 4 секцио-раждания и все се връщаха да ме проверят. Благодарение на ваната не ми наливаха никакви лекарства и просто се бяха примирили с мързеливите ми контракции.

Скоро при контракциите напъните бяха по-силни от болката, т.е. наближаваше време да се действа. Една акушерка надяна ръкавици до раменете и започна да ми помага. Вече не можех да се движа. Трябваше да съм седнала на седалчицата във ваната, за да може акушерката да си върши работата.

Това беше единствената проблемна част. Не успявах да се закрепя добре и се хлъзгах, което объркваше малко напъните. Контракциите ми бяха кратки – стигаха само за 2 напъна, а и продължаваха да са нарядко. Все ми предлагаха да изляза, но аз се бях заинатила да седя във водата, макар че послушно правех каквото казваха. Голямо киснене – голямо чакане.

Наближаваше 18ч., когато казаха, че бебето няма да може да излезе така и ме убедиха, че на сухо ще е по-добре и за мен, и за него. Качиха ме на стола, няколко контракции по-късно прецениха колко да срежат и действаха. Акушерката беше невероятна, уверено ме напътстваше как и кога да напъна и в ръцете й се чувствах много спокойна.

Следващите 2 контракции бяха решаващи. По време на тези 2 контракции всички повтаряха безкрайно окуражаващо и възторжено „Раждаш” – тази думичка сякаш отключи нещо в мен, не усещах болка, не се тревожех.

Не съм и подозирала, че самото излизане е безболезнено и така облекчаващо – с едно „поп” и без грам болка бебето се изплъзна от мен. Малко след това ми го сложиха добре опашкулен на гърдите – дълъг, ревящ, прекрасен бебок.

Така се роди Илия – 4300 гр., 56 см.

Наложи се да ми направят един малък вътрешен шев и да зашият каквото бяха срязали – не можеха да повярват колко съм добре след първо раждане на толкова голямо бебе. Завиха ме, преместиха ме на легло и ме оставиха да си почивам. Тогава пуснаха и таткото.

Първоначално казаха, че бебето ще остане в детското отделение до сутринта, което много ме изплаши. После педиатърката д-р Шуминина, която беше чакала бебето повече от два часа, дойде лично да ми каже, че се е тревожила дали малкият е добре след толкова дълго раждане, но всичко било наред и ще си го получа след втория час. Отдъхнах си – тя беше много мила, поздрави ме за раждането и ме успокои, че разбирала желанието ми да съм до последно във водата, но наистина е нямало как. Както д-р Дончева каза – „Следващото ще изплува”.

Два часа по-късно се качихме във VIP отделението – вече трима.

Advertisements

One response to “Водното раждане на Илия

  1. Тъй като изживях вълненията около раждането на Илия доста отблизо, не съм безпристрастен наблюдател. За сметка на това пък имах достатъчно ясен поглед зад кулисите, така че ми се иска да споделя няколко неща.

    Сега, в ретроспекция и без притеснение от разколебаване шансовете за успех, мога спокойно да кажа, че има твърде малко раждания, които стартират с такъв перфектен набор от обстоятелства, предразполагащи да завършат секцио.

    За мен това раждане е идеалният пример, че нагласата, волята и твърдата увереност в себе си и собствените сили могат да преобърнат дори лошата комбинация от фактори и да доведат нещата до успешен край.

    Предпоставките за секцио бяха ясни – според ехографа Илия тежеше 3кг още в края на седмия месец от бременността, а комбинацията от високо тегло и първо раждане представлява очевиден рисков фактор.

    В добавка още далеч преди раждането стана ясно, че бебето е в една от т.нар. субоптимални фетални позиции – гръбчето му беше вдясно, вместо както е по-добрият вариант – вляво. Макар да изглежда незначителна подробност, това има голямо отношение към протичането на родовия процес, понеже показва, че главичката на бебето се отнася към таза не под най-добрия ъгъл. Т.е. това означава, че бебето в тази позиция трябва да направи компенсаторни завъртания, докато застане така, че главичката му да може да мине през тазовия отвор. А допълнително въртене обикновено означава по-дълго раждане и повече болка.

    Такива раждания често се проявяват като т.нар. back labor, характерни за които са кратки нерегулярни контракции, придружени от много силна болка ниско в кръста и удължено и забавено протичане на раждането.

    Стандартният начин, по който се реагира на забавено раждане и непродуктивни контракции в родилните домове е майката да се сложи на системи и да се спука мехура, за да се усилят контракциите и да се ускори раждането. Това обикновено означава задължително лежане по гръб за остатъка от раждането.

    Легналото положение, изкуствено усилените от системата контракции и липсата на води постигат едно – затрудняват силно възможността на бебето да се завърти, правят и без друго силните болки от лошата позиция непоносими и често изискват включване на епидурална упойка, като така сериозно намаляват изгледите раждането да приключи благополучно по вагинален път. И действително в по-големия процент от случаите тези раждания приключват със секцио заради липса на (задоволителен) прогрес и изтощение на майката от непосилните болки.

    Какво направи възможно избягването на този лош сценарий за раждането на Илия?

    При това раждане комбинацията от фактори, които помогнаха то да завърши благоприятно, бяха следствие по-скоро от първоначалната нагласа и ясната представа на майката за това как иска да протече раждането й, отколкото от съзнателно прилагане на знания и мерки (както би станало с раждане, водено от лицензирана акушерка в страни, където акушерката е самостоятелно практикуващ медицински кадър и работи съвместно с, а не подчинено на акушер-гинеколога, както е у нас).

    Ключовите моменти са ясни – възможността да остане дълго у дома, без да бъде постоянно следена за честота и ефективност на контракциите, е едно от най-силните предимства в този случай. Често майките отиват твърде рано в болницата и това намалява шанса раждането да протече със собствено темпо – контракциите биват следени, оценявани, манипулирани в съответствие с определени `норми` и това най-често има по-скоро негативен, отколкото позитивен ефект.

    Отиването в болницата има психологически ефект и върху майката, и върху медицинските работници. За майката то подсъзнателно означава, че е на път да се предостави в ръцете на специалисти, които поемат отговорността и ръководството. За медицинският работник отиването на майката в болницата е знак, че тя има нужда от помощ – а оказването на помощ в повечето случаи се възприема като подтик към активно действие и намеса.

    В конкретната ситуация възможността да прекара дълго време у дома, движейки се и почивайки според нуждите си, като оставя тялото да върши собствената си работа, е било най-доброто, което може да се направи.

    Предварителната информация за това по какъв начин се усеща постериор-раждането и какви простички мерки може да се вземат, за да се помогне на майката и бебето, също е изиграла своята роля.

    Повдигането на корема с чаршаф, което е описано в разказа и вероятно звучи странно и екзотично, е една от ефективните мерки за подобряване положението на бебето. И макар да не е довела до спонтанното завъртане на Илия в оптимална позиция, наред с повече комфорт за майката вероятно е помогнало да се формира възглавничка от води под главичката на бебето, което е улеснило завъртането му в по-късните етапи на раждането и е облекчило получаването на разкритие.

    Затова изключително благоприятен за хода на раждането е и нетипичният факт, че спукването на водите е било отложено до получаване на пълно разкритие, което не е честа практика в болниците.

    Възможността за смяна на позиции и отпускащото и релаксиращо действие на водата във ваната също са изиграли решителна роля, за да направят болките по-поносими и да улеснят завъртането на бебето.

    Търпението, проявено от д-р Дончева във воденето на раждането и ненасилването на процеса въпреки много продължителната втора фаза на раждането (която често се приема като повод за сериозно притеснение и от лекаря, водещ раждането, и от неонатолозите), са изключителни и достойни за възхищение. Предвид колко лесно е било да се разстрои процеса с ненавременна намеса, разбирането и внимателния индивидуален подход са били идеалното разрешение.

    След това раждане повече от всякога съм убедена в удивителната способност на женското тяло да извае и доведе на бял свят новия човек по най-добрия начин – стига да му бъде дадена възможност да си свърши работата със собствено темпо и към действията му да се отнасят с внимание и уважение.

    А самата история е едно от мъничките чудеса, които доказват, че ако силно желаеш нещо, цялата Вселена ти съдейства желанието ти да бъде изпълнено 🙂

    На майката на Илия с възхищение и много обич